Честита Нова Година/Happy New Year

Честита нова година. Приятно изкарване на новогодишните празненства. И да не прекалявате с пиенето

 

Happy new year. I wish you a fun newyears celebration. And dont drink too much

Весели Празници!/Happy Holidays

От моето семейство за вашето, пожелавам ви много весела и приятна коледа! Нека идната 2011 година бъде изпълнена с много успехи и щастие!

[Вмъкни готина картинка тук/Insert cool picture here]

From my family to yours, hope you all have a very merry christmas! Let the coming 2011 be full of success and happiness for you!

Edit #1: BG{Скоро идват нови историй с героя ми}/ENG{New stories with my character soon to come}

MIA

Съжалявам че пак ме няма дълго време, но просто сега нямам възможност да пиша нови историй за героя ми. А основната история стигна до момент в които е замесен и моят герой.  Ако пусна тази история ще се получи една дупка(виж снимката отдолу). Затова ви моля за малко търпение. Скоро ще се върнем обратно към нормалното публикуване на историй.

П.П.

Microsoft Paint за винаги!!!!!

Im so sorry that im missing again, but i simply cant write new stories about my character. The main story is at a point where my character is involved. If i publish that story there will be a hole in the overall timeline(see below). That is why i am asking for a little bit of patiance. Soon we will return to the normal publishing of stories.

P.S.

Microsoft Paint FTW!!!!

Епилог/Epilogue

Глава 8: Предвестници на войната – Епилог

Е това е последната глава от предвестниците на войната. Следващата хроника ще пристигне скоро. Само да предупредя има варианта от 19.08 до 26.08 да не съм си у нас и затова може и да се забави малко публикуването на глави. Но има време може всичко да се промени.

Тъмните облаци които обливаха с дъжд Гиран бавно се разпръснаха. Сийджхард, водач на наемниците, стояха пред свещенният артефакт на замъка Гиран. Войниците гледаха Сър Греам подозрително докато влизаше в залата. Той видя че Сийджхард е зает с получаване на различни доклади.

“Защитаващите войници или са умряли или избягали. Малко все още се съпротивляват в отделни райони на замъка, но скоро и те ще паднат.”

Греам ръкопляска и отиде до Сийджхард. Той постави ръката си на рамото на тъмният отмъстител.

“Ти си невероятен! Наистина невероятен! Това бе пълна победа, Сър Сийджхард!”

Сийджхард се усмихна скромно и погледна Греам. Той отиде до Свещеният Артефакт преди да заговори спокойно.

“Лорда ще бъде много щастлив. Имаше малко неразбиране в началото, но то не значи нищо след такава победа. Със сигурност ще кажа добра дума за твоите положени усилия в тази битка.”

“Трябва ли да го беспокоиш?”

Сийджхард застана до Греам и загледа свезенната реликва тихо. Беше с формата на жена стояща на окрасен пиедестал. Този обект не бе обикновенна статуя. Тя даваше абсолютен контрол, на собственика й, над богатите земи на Гиран.

“Колко любопитно.”

Греам отвори широко очите си, сякаш искаше да попита какво има предвид.

“Като го погледнеш по този начин…” тъмният отмъстител свали ръкавицата на лявата си ръка и направи стъпка към артефакта.

Греам бързо пресече пътя му с ръка. “Какво, какво?” Той се засмя нервно и заговори. “Сър Сийджхард, вашата работа приключи тук.”

Сийджхард се усмихна без да каже нищо.

“Престани да се шегуваш. Вземи моя дял от компенсацията. Ще ти дам колкото пожелаеш. Изчакай Лорда да се обвърже със свещенният артефакт както планирахме.”

Дясната ръка на Сийджхард се прприближи до колана му и се премести напред. Бе спокойно и плавно движение, като да извадиш кърпичка и да избършеш потта от челото си. Усмивката остана на лицето му докато главата на Греам падна на земята. Сийджхард постави меча в кобура си без капка кръв по него.

“Тъкмо свикнах с дрезгавият му глас. Почти ми е мъчно че няма да го чуваме повече.” Неговите поданници се засмяха от сърце.

Сийджхард постави ръката си бавно върху свещенният артефакт. Статуята и бижутата с които бе окрасена засветиха в червено и слаба светлина започна да изпълва залата. Светлината достигна ръката на Сийджхард и потъна в тялото му. И това бе всичко. Тези които бяха там осъзнаха че токущо замъка смени своя собственик.

Сийджхард и неговите наемници излезнаха от залата. В средата на главната зала бе разтелен златен килим. В единият край имаше маса с злато. Пред масата имаше тъмно зелена емблема. Под тази емблема имаше червена основа и облегалка за крака с формата на глава на вълк. Близо до трона беше прислугата и висшия дворцов сановник(или камерхер) които обслужваше Лорда на замъка.

“Имаш ли нещо да казваш?”

Камерхера се усмихна леко и поклати глава в отрицание без да проговори.

Сийджхард бавно се приближи до трона и седна. Облегна бръдичката си на лявата си ръка и прехвърли единият крак над другия. Доволен се усмихна. С висшият дворцов сановник раздаващ заповеди, прислугата изказа своите поздравления на новият Лорд на замъка.

Около двадесетина дървени кутий бяха разпръснати наоколо в една стая на вторият етаж на Замъка Гиран. Ерика Кен Вебер (или Уебър) избърса прахта от последната кутия и отвори капака за да види какво има вътре. Имаше само стари пособия за подръжка на градината.

Ерика въздъха и ритна кутията с всичка сила. Тя провери кутията пак, след известно време тя въздъхна в знак на смирение и напусна стаята.

Предмета които тя търсеше вече го нямаше.

В коридора, трупове лежаха наоколо. Имаше и приятелски и вражески трупове. Тя ги заобиколи и спря пред един прозорец. Отвън войниците празнуваха своята победа диво. Шума от веселбите в чест на новият лорд бе силен.

Ако предмета които тя не успя да намери бе в ръцете на врага, тя ще трябва да напусне замъка преди годината да е изтекла. Нейните колеги също ще трябва да я последват.

Ерика поклати глава и се върна при другарите си.

Chapter 8: Harbingers of War – Epilogue

Well this is the last chapter from the Harbringers of War. Next chronicle will be out pretty soon. Just a heads up theres a chance that from 19.08 untill 26.08 i might not be home so posting might slow down a bit. But there is plenty of time until then.

The dark clouds that poured rain over Giran slowly dissipated. Sieghardt, leader of the mercenaries, gathered with his fighters in front of the holy artifact of Giran castle. The soldiers eyed Sir Graham suspiciously as he entered the room to find Sieghardt receiving a report.

„The defending officers have all died or run away. A few continue to resist in some areas of the castle, but they are soon defeated.“

Graham clapped his hands and walked over to Sieghardt. He placed a hand on the dark avenger’s shoulder.

„You’re amazing! Truly amazing! It was a complete victory, Sir Sieghardt!“

Sieghardt smiled humbly and looked at Graham. Graham went over to the holy artifact before speaking casually.

„The Lord will be very happy. There were some misunderstandings in the beginning, but they mean nothing after this great victory. I will be sure to tell the Lord about your hard work.“

„Do you really need to trouble him?“

Sieghardt stood next to Graham and observed the holy relic quietly. It had the form of a woman standing on a jeweled pedestal. This object was no ordinary statue. It bestowed absolute power to the holder, over the rich land of Giran.

„How curious.“

Graham opened his eyes wide, as if to ask what he meant.

„Looking at it this way…“ the dark avenger removed the glove on his left hand, facing the holy artifact and took a step closer.

Graham quickly put out his hand in a defensive gesture. „What, what?“ He laughed nervously and spoke. „Sir Sieghardt, your work stops here.“

Sieghardt smiled without speaking.

„Stop joking around. Take my share of the compensation. I’ll give you as much as you want. Wait until the Lord has communed with the holy artifact, as planned.“

Sieghardt’s right hand went to his hip and then moved forward again. It was a natural and flowing movement, as if taking out a handkerchief to wipe away sweat. His smile remained as Graham’s head fell to the ground. Sieghardt placed the sword back into its sheath without a drop of blood on it.

„I had grown used to his nagging voice. I’m almost sad we won’t be hearing it any longer.“ His underlings laughed heartily.

Sieghardt put his left hand softly on the holy artifact. The statue and jewels turned red and a faint light started to shine. Light spread to Sieghardt’s arm, was absorbed into his body, and that was all. Those in the vicinity realized that the castle had just changed ownership.

Sieghardt and his mercenaries walked out. In the middle of the imperial room, a golden carpet was spread. At the other end was a table inlaid with gold. In front of the table was a dark green billowed insignia. Under that insignia, there was a red base and a footrest created in the shape of a wolf’s head. Near the throne were the servants and chamberlain who service the castle lord.

„Do you have anything to say?“

The chamberlain smiled softly and shook his head without speaking.

Sieghardt slowly went up to the throne and sat down. He rested his chin on his left hand and lifted one leg up over the other. Satisfied, he smiled. With the chamberlain leading the way, the employees of the castle expressed their courtesies to the new castle lord.

Twenty or so wooden boxes were scattered around in a disorganized way in one room on the second floor of Giran Castle. Erica Ken Weber shook off the dust gathered on the last box and opened the top to see what was inside. There were old tools for maintaining a garden.

Erica exclaimed and hit the box with all her might. She checked again for the items in the box; after a short time, she sighed with resignation and simply left the room.

The item she was looking for had already disappeared.

In the hallway, corpses were lying all around, of both friendly and enemy troops slain in battle. She avoided the corpses in the hall and stopped before a window. Outside, she could see the soldiers reveling wildly in their victory. The noise of celebration in honor of the new lord was very loud.

If the object she was unable to find was still in the hands of the enemy, she would have to leave the castle before the year was up. So too would her allies.

Erica shook her head and returned to her comrades.

Лиона 3/Lionna 3

Глава 7: Предвестници на Войната – Лиона 3

Това е предпоследната глава от тази хроника. Следващата след 5 дни.

В коридора зад тронната зала, напрежението бе много високо. Само десет бяха оцеляли, включително и Лиона. Тя се чудеше от къде ще намерят сили да вдигнат оръжията си когато времето настъпи.

Щетите бяха големи, и ситуацията нямаше как да се оправи, но надеждата не умираше. Ако успеят да спрат лидера на нападащите сили да поеме контрола над сърцето на замъка – свещенният артефакт – те щяха да излезнат като победители от тази битка. Но войската на Сийджхард бе много силна. Те опустошиха двора на замъка и разбиха вратата към вътрешната част на замъка. Сега те се бяха запътили към артефакта и единственият път до там бе през коридора които групата на Лиона пазеше.

Лиона не можеше да не забележи несигурното състояние на своята група. Тя се опасяваше, че раните и умората ще ги победят преди да успеят да се изправят пред врага. Някои от тях се бяха оттеглили тук от лоялност други от посоката в която се движеше битката. Зад Лиона все още стоеше Оракула Леулин. Но Дубиан се бе изгубил насред целият този хаос. И новините за смъртта на Велион бяха като стрела в увереността на войниците.

Докато наблюдаваше сцената развиваща се пред нея, Лиона забеляза че кърви. Леулин изпъна ръцете си за да направи магия която ще я излекува но Лиона я спря.

“Спести си силите за другите.”

Войниците около тях които ги бяха защитавали имаха много по тежки рани. Леулин направи каквото можеше за да ги излекува.

Ударите на мечове бе заменено от ехото на бързи стъпки. Противниците им бяха победили последните съпротивляващи се защитници. Лиона вдигна меча си. Войниците създадоха защитен периметър около Лиона. Враговете се появиха иззад ъгъла и Лиона събра всичките си налични сили за да извика.

“Слава за Гиран! Атака!”

Първата вълна от противници бяха посечени от ред копия. Нападението бе разчупено и защитниците на Лиона одържаха своята позиция. Масивен Орк си проправи път през навалицата, държейки гигантско копие. Лиона се съмняваше че може да го използва умело в това тясно и претъпкано коридорче. Но тя гледаше с ужас как Орка си проправяше път пред защитния периметър.

“Опасно е! Отстъпете!”

Лиона си проправи път през войниците си и се затича да се изправи пред Орка, откъсвайки се от защитния кръг на Леулин. Още една вълна от противници се задаваше в сянката на Орка.

Лиона заповяда на екипа си да се оттегли в залата на артефакта. Те стояха в кръг около Светият Артефакт докато противниците ги заобикаляха. Лиона виждаше че времето за признаване на загубата е настъпило.

Лиона бавно се огледа. Дори и на вторият етаж на парапета които обикаляше залата бе напълно превзет от противникови стрелци. Стрелите насочени срещу нея светеха в синьо с тих лек звън.

“Не стреляйте.”

Противниковите войници които блокираха входа направиха път и Сийджхард Ейн си проправи път следван от своята черна пантера. Той погледна Орка и каза.

“Шакдун. Все още има войници които се съпротивляват в източната част на замъка.”

Оркът не помръдна.

“Няма нужда от силите ти тук. Тя вече загуби волята да се бие.”

Оркът не отделяше очите си от Лиона.

“Шакдун!”

Оркът бавно се обърна и напусна залата.

Сийджхард премести погледа си от труповете към момичето което все още държеше меч. Той си позволи едвам доловима усмивка.

“Доста време мина, Лейди Лиона. Или може би повода изисква да те наричам сър?”

“Сийджхард.”

“Жалко че този път се срещаме като противници.”

“Няма за какво да съжаляваш.”

Сийджхард погледна отново момичето пред него. Косата и бе попита с пот, кожата и оцапана с кръв.

“Дори с белези от битката, изглеждаш все така хубава като онази вечер която прекарахме в разрушената крепост.”

Лиона атакува Сийджхард. Той отстъпи встрани от нея грациозно. Той извади своя меч и парира следващата и атака. В продължителността на този момент, цялата зала избухна в хаос.

Погледа на Леулин попадна на Сийджхард и тя започна да рецитира заклинание, но пантерата на Сийджхард й се нахвърли. Изтощеният Оракул не успя да избегне атаката навреме. Пантерата я събори на пода и я притисна под гигантските си лапи. Оракула замахна с жезалът си отчаяно, но пантерата го отблъсна без особени усилия. Пантерата заби зъбите си в гърлото на Леулин. Тялото на оракула се отпусна докато сините и роби се превърнаха в червени.

Лиона чу последните викове на Леулин, но нямаше време да почувства нищо. Тя бе единствената оцеляла. Тя знаеше че бе обградена от врагове, но тя не откъсваше поглед от Сийджхард докато го атакуваше.

По необясними причини, неговата защита закъсня с половин секунда. Върха на меча и прекоси челото му. Капка кръв се стече по бузата на Сийджхард.

Докато се опитваше да си поеме въздух, Лиона забеляза че хората на Сийджхард вече не и обръщаха внимание. Те започнаха да се движат безразборно и изпопадаха на земята един по един. Точно тогава тя успя да види слаба лилава светлина която се носеше във въздуха, закачайки се странно за изпадналите в несвяст войници. В същото време стрелците които се опитваха да стрелят по нея от вторият етаж бяха атакувани от странни животно приличащо на котка.

“Лиона! Насам!”

В залата нахълта Дубиан от Кулата Слонова Кост и един Елфски Старейшина. Трептяща топка от огън се появи от ръцете му и залетя към Сийджхард. Заедно с експлозията, цялото тяло на Тъмният Отмъстител бе обгърнато от тъмни червени пламъци. Сийджхард кръста ръцете си за да защити главата си и се претърколи на земята. Черната му пантера се затича към Елфският маг. Дубиан изкрещя и се строполи на земята.

Лиона се затича към Дубиан. Сийджхард които бе изгасил пламаците и препречи пътя. Но мечът на Лиона бе изпълнен с енергията на духовете. Оръжието и полетя към главата на Тъмният Отмъстител. Отново той парира атаката й.

Изведнъж, нещо червеникаво се запали изпод краката му. Призрачните червени пипала се увиха нагоре по краката му и го задържаха.

Елфът довърши магията си и извика Лиона. Но тя се затича към Дубиан. Дубиан заби единият край на жезала си между зъбите на пантерата и натисна с двете си ръце. Пантерата падна на земята с жезал в уста. Дубиан се исправи на краката си. Бял пламък се изправи до нея и изведнъж бяла светлина удари пантерата. Тялото на пантерата се обви от черен облак и изведнъж изчезна – върната в отвъдния свят там от където е дошла.

Докато Лиона помагаше на Дубиан, тя вида как един от войниците на Сийджхард започна да се размърдва. Скоро щяха да се събудят.

Преди да излезне от залата Лиона погледна тъмният отмъстител. Черните му очи заблещукаха докато той се усмихваше.

“Довиждане, Лиона Блекбърд.”

Лиона знаеше че той очаква някакъв емоционален отговор. Тя нямаше намерение да му достави това удоволствие. Тя успя да се измъкне от погледа му без да каже нищо.

Лиона, Дубиан и Старейшината избягаха през отрупаният с трупове коридор.

П.П.

Съжалявам че се забавих толкова с качването, но екскурзията не ми позволи да я кача по-рано. Затова качвам цялото нещо и не го разделям на части.

Chapter 7: Harbingers of War – Lionna 3

Тhere is only one more chapter to this chronicle. Next one is out in five days.

In the hallway behind the throne room, the tension was thick. Only ten remained, including Lionna. She wondered how many of them would even have the strength to raise their weapons when the time came.

The damage was severe, and the situation was grim, but hope remained. If they could prevent the leader of the invading force from seizing control of the castle’s heart – a holy artifact – they would emerge victorious. But Sieghardt’s forces were very strong. They had swarmed through the courtyard and smashed the inner door. Now they were headed straight for the relic, and the only way to reach it was through the hallway Lionna’s group guarded.

Lionna could not help but notice the precarious condition of her rag-tag group. She feared that injury and exhaustion might take them before even having the chance to face the enemy. Some had retreated here out of loyalty, while others had been driven here by the happenstance of battle. Behind Lionna, the Oracle Luellin was still standing. But Dubian had been lost in the chaos. And the report of Vellion’s death had come as a blow to the troops.

Even as she surveyed the scene, Lionna noticed that she was bleeding. Luellin spread out her arms to cast a spell of healing but Lionna stopped.

„Save your strength for the others.“

The nearby soldiers who had protected them had suffered even more seriously. Luellin did what she could to heal their wounds.

The clashing of swords was replaced by the echo of swift footsteps. Their enemies had dispatched the last remnants of the castle’s outer resistance. Lionna lifted her sword. The soldiers created a defensive perimeter around Lionna. The enemy appeared from around the corner and Lionna summoned the strength to shout.

„Glory to Giran! Attack!“

The first wave of enemy soldiers was cut down by a row of spears. The charge was broken, and Lionna’s defenders held their ground. A massive Orc waded through the melee, wielding an enormous glaive. Lionna doubted he could put it to good use in the narrow, crowded hallway. But she watched in horror as the Orc broke through the defensive perimeter.

„It’s dangerous! Get back!“

Lionna pushed the soldiers and ran out to meet the Orc, tearing away from Luellin’s protective grasp.

The Orc’s glaive cut through flesh, and smashed the granite walls. Blood and dust filled the air. Half of her remaining force lay amidst the rubble. Another wave of enemy soldiers followed in the Orc’s wake.

Lionna ordered her unit to retreat to the Relic Chamber. They stood in a tight circle, surrounding the Holy Artifact, as the enemy surrounded them. Lionna could see that the time to recognize defeat had come.

Lionna slowly looked around her. Even in the second-floor railing that encircled the chamber had been completely overrun by enemy archers. The arrows that were directed at her all glowed blue together with a brief, low hum.

„Hold your fire.“

The enemy soldiers that had been blocking the entrance stepped back and Sieghardt Ein came forth, followed by his black panther. He looked at the Orc and spoke.

„Shakdun. There are still some forces resisting in the east of the inner castle.“

The Orc didn’t budge.

„There is no need for you to remain. She has already lost her will to fight.“

The Orc didn’t take his eyes of off Lionna.

„Shakdun!“

The Orc turned his back and left the Chamber.

Sieghardt moved his gaze past the corpses to look at the girl who stood holding a sword. He gave her just the slightest smile.

„It’s been a long time, Lady Lionna. Or does the occasion require that I call you sir?“

„Sieghardt.“

„It is too bad that we meet this time as enemies.“

„There’s nothing to feel sorry about.“

Sieghardt furrowed his brow and looked once again at the girl before him. Her hair was damp with sweat, her skin stained with blood.

„Even scarred by battle, you are no less beautiful than you were on the night we spent in the ruined fortress.“

Lionna attacked Sieghardt. He gracefully side-stepped her blow. He drew his sword and parried her next attack as well. In the space of that moment, the entire room erupted into chaos.

Luellin cast her gaze on Sieghardt and began an incantation, but Sieghardt’s panther leapt at her. The exhausted oracle was unable to dodge in time. The panther knocked her to the floor, pinning her under its giant paws. The Oracle flailed her staff desperately, but the panther swatted it away. The panther sunk its teeth into Luellin’s throat. The Oracle went limp as her blue robes turned to red.

Lionna heard Luellin’s last cries, but had no time to feel anything. She was the only one left. She knew that she was surrounded by enemies, but she kept her gaze locked firmly on Sieghardt as she attacked.

For some reason, his response came a split-second too late. The tip of her sword grazed his temple. A drop of blood rolled down Sieghardt’s cheek.

Catching her breath, Lionna noticed that Sieghardt’s men were no longer focused on her. They began stumbling incoherently, and dropped to the ground one by one. It was only then she noticed the faint purple light that lingered in the air, clinging unnaturally to the unconscious soldiers. At the same time, the archers that had been trying to shoot her from the second-floor were attacked by a strange, catlike creature.

„Lionna! This way!“

Entering the Chamber was Dubian of the Ivory Tower and an Elven Elder. A writhing ball of flames appeared at the end of his hands and flew toward Sieghardt. Together with the explosion, the entire body of the dark avenger was engulfed in dark red flames. Sieghardt crossed both arms to protect his head and rolled to the ground. His black panther sprinted toward the Elven mystic. Dubian let out a scream and collapsed.

Lionna ran over to Dubian. Sieghardt, who had extinguished the flames, blocked her way. Lionna’s sword was filled with the energy of the spirits. Her weapon flew toward the dark avenger’s head. Again he blocked it.

Suddenly, a red shimmering caught fire under his feet. The ghostly red tendrils spiraled upward and around his legs, immobilizing him.

The Elder finished reciting the spell and called to Lionna. But Lionna was rushing to Dubian’s aid. Dubian rammed the end of his staff between the panther’s bared teeth and pushed with both hands. The panther fell to the ground with the staff still in its mouth. Dubian rose to her feet. A white flame arose to the side of her body and then a bright flash hit the panther hard. The panther was consumed by a cloud of black smoke and it disappeared – sent back to the nether realm from whence it came.

As Lionna put her arm around Dubian, she saw one of Sieghardt’s sleeping soldiers begin to stir. It wouldn’t be long before his entire force awoke.

Before leaving the Chamber, Lionna turned around to look at the dark avenger. His dark eyes gleamed as he smiled.

„Goodbye, Lionna Blackbird.“

Lionna knew he was looking for an emotional response. She had no intention of giving him the satisfaction. She broke away from his gaze and said nothing.

Lionna, Dubian, and the Elder fled through the corpse-strewn hallway.

P.S.

Im sorry that it took me so long to upload this but my vacation didnt allow me to upload it any sooner. Thats why im uploading the whole thing and not dividing it in parts.

Missing In Action

За съжаление в следващите 3-4 дни няма да съм близо до интернет и няма да мога да публикувам следващата глава. Като се върна от малката екскурзия веднага ще пусна следващата глава. Ако намеря интернет там ще я кача.

Well sadly in the next 3-4 days i wont be anywhere near wi-fi and i wont be able to publish the next chapter. When i get back from my small trip i will put it up asap. If i find internet there ill upload it.

Ерика (3{3/3})/Erica (3{3/3})

Глава 6: Предвестници на Войната – Ерика (3{3/3})

Е това е краят на тази глава. Остават още две глави до края на тази част от историята. Да се върнем към битката…

Джудже седеше на един клон на дърво близо до лагера с лула между зъбите си. Той държеше цилиндричен предмет до окото си и погледна към езерото.

“Оператора изглежда е все още жив,” се чу глас някъде в основата на дървото.

Джуджето премести устройството от окото си и погледна към източника които го прекъсна. Човек стоеше до ствола на дървото.

“Какво каза?” попита Джуджето.

“Оператора на Голема изглежда е оцелял.”

Джуджето се изсмя от сърце и сложи още тютюн в лулата си с палец. Неговите пръсти бяха отдавна груби от вършенето на ковашкия занаят, не чувстваше топлината от изгарящият тютюн.

“Да кажеш такова нещо е глупаво.”

“Какво? Защо?” Заговори мъжа под дървото.

“Каква възможна причина би имало да клатиш лантерна докато контролираш Голем?”

Джуджето си пое дълбоко дъх от лулата и заговори бавно. “И защо Орка взе устройството от Джуджето? Защото е било прекалено тежко?”

Човекът под дървото отвори широко очи и погледна към езерото сякаш не вярващ на това което е чул.

“Тогава… защо Сийджхард използва лантерната?”

“Защото той е лисица. С нищо повече от една свещичка, той изкара най-добрите бойци на противника на заколение.”

“Но да рискува живота на оператора на Голема…”

Джуджето въздъхна. “Врага предположи че светлината от лантерната бе на същото място като скривалището на оператора на Голема – предположение което Сийджхард предвиди. Врага плати висока цена за безрасъдството си.”

Джуджето скочи от клона на които седеше. Човека бързо се пресегна да му помогне но Джуджето го отблъсна бързо сякаш казвайки че не му трябва помощ.

“Доста успешен полеви тест.”

Човека поклати глава в съгласие.

“Надявам се ще говориш с добро за тези които са инвестирали.” Ковача от Гилдията на Черната Наковалня се усмихна самодоволно.

Chapter 6: Harbingers of War – Erica (3{3/3})

Well this is the end for this chapter. Two chapters to go until the end of this part of the story. On with the story…

A Dwarf sat in a tree near the encampment, a pipe clenched between his teeth. He held a cylindrical item to his eye and looked out toward the lake.

„The operator seems to still be alive,“ said a voice somewhere near the base of the tree.

The Dwarf removed the device from his eye and looked down at the source of his interruption. A Human stood next to the tree trunk.

„What did you say?“ the Dwarf asked.

„The golem operator seems to have survived.“

The Dwarf let out a hearty laugh and put more tobacco into the pipe with his thumb. His fingertips, long-since calloused from doing a Blacksmith’s work, could not feel the heat from the burning ash.

„That is a stupid thing to say.“

„What? Why?“ The man standing under the tree spoke.

„What possible reason could there be for shaking a lantern while operating a golem?“

The Dwarf took a deep puff from the pipe and spoke slowly and deliberately. „And why did the Orc take the device from the Dwarf? Because it was too heavy?“

The Human under the tree opened his eyes wide and looked out over the lake as if in disbelief.

„Then… why did Sieghardt use the lantern?“

„Because he is a fox. With nothing more than a lick of flame, he lured the enemy’s finest soldiers to their death.“

„But to risk the life of the golem operator…“

The Dwarf sighed. „It was the enemy who assumed that the lantern’s light came from the golem operator’s hiding place – an assumption that Sieghardt predicted and intended. The enemy has paid the price for their folly.“

The Dwarf jumped down from the tree. The Human hurriedly reached out to him, but the Dwarf pushed him away as if to say he did not need the help.

„Quite a successful field test.“

The Human nodded in agreement.

„I trust you will speak well of it to those who have invested.“ The blacksmith of the Black Anvil Guild smiled with satisfaction.

Ерика (3{2/3})/Erica (3{2/3})

Глава 6: Предвестници на Войната – Ерика (3{2/3})

Тя вдигна лъка на един мъртъв стрелец, и намери стрела забита в калта. Тя опъна тетивата и се прицели в Елфа. Но Орка и Елфа се движеха толкова бързо че тя не можеше да следи движенията на своята мишена. Знаейки че не може да нарани сериозно Орка тя пусна тетивата.

Стрелата прелетя между бойците, прекъсвайки атаката на Шакдун. Елфът не й обърна внимание защото той атакуваше с меч. Шакдун успя да възвърне равновесието си,  замахвайки с Джамадхра. Остриетата се сблъскаха в експлозия от неестествени пламъци. Метал се плъзгаше по метал докато бойците маневрираха с вкопчени едно в друго оръжия. С заглушено движение на дръжката Елфът счупи предпазителите на меча си в издражливите нокти на Джамадхра. Елфът изтегли своето острие, срязвайки коженото покритие на Джамадхра, прорязвайки кожа под нея.

Кръв потече през ноктите на оръжието на Шакдун. Коланите се отпуснаха напоени с кръв. Оръжието се изхлузи от ръката на Орка, падайки на земята тежко и безполезно.

Ерика изкрещя и затича към Елфа. Острието му полетя с учудваща точност. Ерика усети върха на меча да преминава през висящата й коса докато тя приклекна и претърколи на земята. Шакдун се нахвърли върху Елфа, замахвайки с останалият Джамадхр. Елфът парира с един меч и заби вторият меч в рамото на Орка. Той изкрещя зверски. Ерика успя да се изправи на едното си коляно и се хвърли в боя.

“Умри!”

Тя постави цялата си тежест в дагера пробивайки бронята от Митрил, прорязвайки през кожа и чупейки кости, достигайки до живота на Елфа.

Елфът бавно падна на земята. Докато падаше на колене, странна тъга се изписа на лицето му. Очите му затрептяха и тогава падна на земята.

Поглеждайки към Шакдун, тя видя че той гледа трупа на врага си безмълвно. Кръв течеше от местото където Елфът го бе пронизал, но не беше фатална рана. Орка разкачи коланите на втория Джамадхр и го захвърли в езерото.

Ерика се зачуди дали Орка бе ядосан че тя се бе включила в неговата битка. Тя стоя така момент и реши да се приближи до него. Докосвайки рамото му, тя заговори спокойно.

“Той нямаше да те убие.”

Шакдун я погледна с притеснителен поглед. Неговите очи изказваха неговото несигурност в нейните думи. Ерика извърна глава незнайно защо.

“Съжалявам.”

Шакдун отиде към брега на езерото, където Джуджето което беше спасил превръзваше раната си. Джуджето държеше гигантско оръжие което бе два пъти по високо от него. Шакдун взе оръжието, замахна с него няколко пъти и погледна Ерика в очите.

“Победа.”

Той говореше сякаш бе декларация написана на камък и се засмя. Ерика си позволи да се усмихне. След което тя върна вниманието си над битката.

“Изглежда сякаш има още много съпротива в замъка от колкото бяхме предполагали. Много врагове все още са живи.”

Chapter 6: Harbingers of War – Erica (3{2/3})

Erica picked up a dead archer’s bow, and found a stray arrow in the mud. She drew her shot and aimed for the Elf. But the Orc and the Elf moved so quickly that she could not track her target. Knowing she could not seriously injure the Orc, she released the arrow.

The arrow sliced between the warriors, breaking the flow of Shakdun’s onslaught. The Elf paid no attention to her as he attacked with a single-bladed sword. Shakdun stood his ground, lashing out with the Jamadhr. The blades collided in an eruption of unnatural flame. Metal slid across metal as the combatants maneuvered their interlocked weapons. With a deft twist of his hilt, the Elf broke the guard of his own sword against the durable claws of the Jamadhr. The Elf withdrew his blade, cutting the Jamadahr’s leather bindings, and gouging flesh beneath it.

Blood flowed between the claws of Shakdun’s Jamadhr. The straps unraveled, slick with blood. The weapon slipped from the Orc’s hand, falling to the ground, heavy and useless.

Erica let out a scream and ran toward the Elf. The single edged blade arced toward her with stunning precision. Erica felt the tip of the blade whip through the loose strands of her hair as she ducked and rolled to the ground. Shakdun lunged, thrusting the remaining Jamadhr forward. The Elf parried with one sword, plunging the remaining blade into the Orc’s flank. He howled ferociously. Erica rose to one knee, then pounced.

„Die!“

She threw her entire weight into the dagger, penetrating the Mithril armor, cutting flesh and breaking bone, finally touching the very life of the Elf.

The Elf slowly collapsed. As he dropped to his knees, a strange sadness came over his face. His eyes fluttered and he fell to the ground.

Looking at Shakdun, she saw that he was gazing down at the corpse of his enemy in silence. Blood flowed from the spot the Elf had stabbed him, but it was not a mortal wound. The Orc unfastened the remaining Jamadhr and threw it into the lake.

Erica wondered if the Orc was angry at her for having intercepted his opponent. She stood for a moment and decided to approach him. Touching his shoulder, she spoke with purpose.

„He would not have killed you.“

Shakdun looked at her with a severe gaze. His eyes bespoke his uncertainty. Erica turned her face without knowing why.

„I am sorry.“

Shakdun walked toward the edge of the lake, where the Dwarf he had saved was nursing a wound. The Dwarf was holding a huge weapon that was twice as tall as his own height. Shakdun took the weapon, waved it around in the air and then looked directly at Erica.

„Victory.“

He spoke as if it was a declaration written in stone and then laughed. Erica let out a smile. Then she turned her thoughts back to the battle.

„It looks as though there was more resistance in the castle than we expected. Many foes still remain.“

Ерика (3{1/3})/Erica (3{1/3})

Глава 6: Предвестници на Войната – Ерика (3{1/3})

Да пробваме нещо. Харесва ли ви картинката между преводите? Аз съм я правил. Има два варианта да пускам картинки които аз съм правил или да търся подходящи постери. Втората опция има лимит. Докато първата е почти без лимит.  Пуснете коментар кое искате да виждате посредата. Имайте в предвид че постерите все някога ще свършат и ако не искате правени от мен картинки постерите ще се повтарят. Е ще очаквам вашите коментари.

Та да се върнем към историята за днес…

Елфът излъчваше учудваща безмилостност. Върха на неговият Елфски Дълъг Меч бе покрит с кръв, а неговите врагове бягаха за да спасят живота си. Ерика гледаше учудена как Елфът уби шест войника. Неспокоен дагерист се приближи към елфа зад гърбът му, движейки се тихо през мъглата. Хватката му се стегна около дръжката на неговият дълъг дагер.

Ерика наблюдаваше как дагериста вдигна оръжието си над главата за да нанесе убийственият удар. Без предупреждение вратът му бе прерязан и неговото оръжие отлетя на някъде. Блещукащо кълбо с размерите на юмрук се върна при Елфа. Той стоеше без да помръдне, като статуя. Само очите му се движеха и търсеха нова мишена. Безизразният му поглед попадна на Ерика, която бе почти скрита от мъглата.

“Ела тук.”

С меч насочен напред, слаба аура преливаше в тялото на Елфа. Войниците вдигнаха оръжията си и приближиха елфа. Наемниците които до преди малко бяха обладани от жажда за кръв, вече бяха заситени. Гледката на падналите им събратя, разпръснати и изпотрошени на всякъде по бойното поле, не направи нищо за да ги разубеди че и тяхният край ще настъпи скоро.

“Бъдете внимателни!”

След като изрече тези думи, Ерика осъзна че вече мъглата не я крие. Тя също започна да приближава към Елфа, носейки само своя жалък дагер.

Един след друг наемниците умираха под меча на Елфа. Ерика се мъчеше да обуздае своята воля, успявайки да спре краката си. Можеше само това да направи за да остане неподвижна докато елфът нападеше нейните съюзници от Джуджетата. В момента в които щеше да бъде нанесен убийственият удар, тя видя Шакдун Унищожителя да се появява от мъглата. Той замахна с гигантският си чук по Джуджето запращайки го в езерото далеч от битката.

Шакдун извади Джамадхр(може да се прочете и Йамадхр спорно е) си докато елфът се отдръпваше. Странен боен вик, наполовин вик, наполовин песен, дойде от Орка. Двойно наостреният меч се засили към гърлото на Шакдун, но той кръстоса свойте метални нокти, хващайки здраво меча. Малкото кълбо което летеше над Елфа започна ад излъчва ярка светлина и се засили срещу гърдите на Орка. Отстъпвайки назад, Оркът премина в нападение. Шестте нокти на Джамадхра засветиха отново и отново. Елфът избягваше и парираше атаките му.

Лицето на Елфа изглеждаше сякаш е направено от глина, а ръцете на Орка изглеждаха сякаш са от драконова кожа. Всеки имаше много белези по тялото си, и с всеки удар, свежа кръв потичаше, покривайки земята.

“Това няма да свърши работа,” помисли си Ерика.

Chapter 6: Harbingers of War – Erica (3{1/3})

Lets try something. Do you like the picture in between the translations? I made it. There are two options. To put pictures i made or to search for suitable posters. The second option has its limits. While the first one is almost limitless. Drop a comment below telling me what you want to see in the middle between the translations. Do keep in mind that poster will deplete some day and if you dont want pictures i made the posters will start repeating. So im waiting for your comments.

So back to todays story…

The Elf emanated a surprising ruthlessness. The edges of his Elven Longsword ran with blood as his opponents ran for their very lives. Erica watched with amazement as the Elf slew six of her fellow soldiers. A wiry rogue approached the Elf from behind, moving stealthily through the fog. His grip tightened around the hilt of his long, serrated dagger.

Erica watched as the rogue raised his dagger for the killing blow. Without warning, the rogue’s neck was sliced open and his weapon flew haphazardly. A shining, fist-sized orb returned to the Elf of its own accord. He stood as still as a statue, except for his eyes, which were scanning for a new target. His expressionless gaze fell on Erica, who was mostly enshrouded in fog.

„Come here.“

With sword outstretched, a faint aura flowed from the Elf’s body. The soldiers raised their weapons and approached the Elf. The mercenaries, once possessed by bloodlust, were suddenly satiated. The sight of their fallen allies, scattered and broken across the battlefield, did nothing to deter them as they approached their own demise.

„Be careful!“

Even as these words left her lips, Erica became aware that she was no longer hidden by the fog. She too walked toward the Elf, carrying nothing but her pitiful dagger.

One after another, the mercenaries died on the Elf’s sword. Erica strained to restore her own will, managing to stop the movement of her feet. It was all she could do just to remain still as the Elf engaged her Dwarven ally. As the killing stroke was about to fall, she saw the Destroyer Shakdun appear from the mist. He swung a hammer at the dwarf, knocking him into the lake and out of harm’s way.

Shakdun took out his two-handed Jamadhr as the Elf recoiled. A strange battle cry, half yell, half song, burst from deep within the Orc. The two-edged sword slashed toward Shakdun’s neck, but he crossed his metal claws, catching the blade. The small shape that hovered about the Elf emitted a light as it dove towards the Orc’s chest. Stepping back, the Orc seized the offensive. The six claws of the Jamadhr flashed time and again. The Elf evaded and parried the attacks.

The Elf’s face seemed made of clay and the Orc’s forearms seemed like dragon leather. Each was marred with countless cuts, and with each clash, fresh blood flowed, spattering the ground.

„This is not going to work,“ Erica thought.

Лиона 2/Lionna 2

Глава 5: Предвестници на войната – Лиона (2)

Извинявам се че се забавих с тази глава, но просто работата ме беше притиснала. За да се реванширам тази глава няма да бъде разделяна. Следващата глава ще излезе след четири дни. Този път няма да се бавя. Коментарите са добре дошли.

Всички думи бяха забравени в битката. Шума от дъжда и удрящите се оръжия изглеждаха далечни и блудкави. Веднага щом зърна това нещо, Лиона почуства сякаш наковалня паднала отвъд съществуването с забравената грубост на реалността върху главата й. Гигантски стоманен левиатан, извисяващ се над стените на замъка, се приближаваше бавно към тях. Някои от войниците които защитаваха замъка изпаднаха в див ужас, забравяйки своите задължения не успявайки да откъснат очи от това нещо.

“Стреляйте! Стреляйте веднага! Няма нужда да се прицелвате срещу нещо толкова голямо!”

Някои успя да изкрещи команда на стрелците. Стресната обратно към реалността, Лиона събра мислите си и инстинктивно вдигна копието си.

“Запазете строя!” изкрещя с всичка сила.

“Мислете за нашите събратя, теси които се биха и загинаха от Антарас, тези които никога няма да се завърнат! Дръжте се така че да почетете тяхната саможертва!” С крак на парапета насочи копието си срещу механичното чудовище.

Офицерите и бяха първите които откликнаха на командата, даваха заповеди на войниците да започнат да стрелят и да правят магий. Но въпреки всичко, стрелите отскачаха от стоманеният корпус на бехемота като луди мухи. Магьосниците изпращаха пурпурни огнени топки които полетяха през горещата влага, само за да оставят леки драскотини по мишената си.

Сивият Голем не отбеляза техните обединени опити за съпротива, продължавайки своята дестинация с тежки стъпки. Като доближи рова една от поддържащите колони изкърца зловещо. Прикривайки желанието си да крещи, Лиона заповяда на войската си да продължи със съпротивата.

Изведнъж роботът се вряза в стената на замъка с пълната сила на грубата си маса. Лиона залитна близо до пропастта, падайки върху някого които я хвана здраво и пое удара от падането вместо нея.

След като успя да се съвземе тя осъзна че под нея лежи магьосникът Дубиан от Кулата Слонова Кост. Неговата роба бе напълно окаляна от дъжда и мократа му коса залепваше по лицето му.

Лиона се изправи и се върна към парапета забравяйки да благодари на Дубиан. Обезумялата машина бавно вдигна ръцете си за да смаже вратите на замъка. Магий и стрели залетяха към гиганта отскачаха от него, оставяйки пламъци само по еднаста ръка които скоро угаснаха.

Унила Лиона не можеше да подтиква свойте войници повече. Поглеждайки в далечината с замрял поглед тя почувства как отчаяние поглъща цялото й тяло.

Дубиан заговори.

“Този Голем е създаден от Джуджета ковачи от Гилдията на Черната Наковалня. Виж маркировката на рамото му – тя представлява самата черна наковалня. Но за да се задвижи толкова масивно тяло трябва невероятен източник на енергия.”

Съкратявайки дългото обяснение, Лиона отговори рязко.

“Какво значение има? Това нещо ще разбие вратите на трески. Трябва да намерим начин да го спрем!”

В този момент целият замък се разтресе яростно, от сила много по-силна от преди. Много от войниците паднаха на местата си, а магьосниците падаха като монети от Кулата Слонова Кост. Лиона се хвана за каменните парапети с двете ръце, едвам успявайки да издържи яростната атака. С всяко дигане и спускане на ръцете на Голема, дебелите дъски от които бяха направени портите на замъка се напукваха и пръскаха навсякъде.

Дубиан изкрещя докато се опитваше да балансира тялото си срещу стената на наблюдателната кула.

“Този които контролите това нещо е Джудже от Черните Наковални. Трябва да го намерим! Ако го спрем, този Голем ще се превърне в безжизнена купчина метал!”

Лиона не обърна внимание на стрелите които прийждаха от атакуващият лагер. Опирайки се на парапета тя започна да оглежда бойното поле. Но поради гъстата мъгла от езерото, тя можеше да види само свят напълно погълнат от млечно бяла мъгла.

Още един яростен удар бе добавен към звуците на унищожение, довеждайки до видими пукнатини в портите. Лиона замига невярващо, заслепена от внезапната светлина която дойде от към езерото. Тя затича покрай стената за да разбере какъв е източника.

Дубиан я последва, рецитирайки магий които направиха магически колони от кръгообразна светлина. Коткоподобно същество с необичайно големи очи се появи изправено на два крака. Магьосника каза няколко команди и съществото се наведе през парапета постави лапи на челото и загледа към езерото. Не след дълго се върна при магьосника и започна да си комуникира с него.

“Джуджето е при езерото.”

Като чу това Лиона се затича. “Доведете ми бърз кон!”

Тя се затича по стълбите. “Да се биеш с опонент които не виждаш е безмислено начинание. Затова трябва да се иде при първоизточника.”

“Не, не може да го направиш! Прекалено е опасно!” Елфският Оракул Леулин, която не бе говорила до сега, препречи пътя на Лиона.

Лиона грубо я облъсна настрани и извика, “Махни се от пътя ми!”

Леулин едвам помръдна, но отказа да пусне Лиона. Тя погледна стремително в очите й и изкрещя в отчаяние, “Моят живот, както и този на всички в замъка звиси от теб!”

Войниците на стените проследиха Лиона с очи, подкрепяйки молбите на Леулин.

Ледено студени капки дъжд ожилиха шията, раменете и гърдите й. Докато Лиона измрънка нещо като че ли на себе си, един стрелец изпъна ръка и зае позиция.

“Лък!”

Стрелецът подаде лъка си на Лиона, Тя бърза се насочи към северният край на стената.

“Дубиан. Молив и хартия.”

Магьосника и оракула я следваха. “Говори. Аз ще записвам каквото кажеш.”

Лиона стигна северната част на стената и завърза завършеното писмо към стрела. Тя се оповаваше на спомени за да намери един малък храсталак намиращ се на северо-изток от замък и опъна тетивата. Стрелата проследи дъгата докато не изчезна в мъглата.

Не след дълго те погледна към местото където стрелата трябваше да падне и се насочи към западната стена. Имаше още много работа.

Велион бе повел малко повече от двадесетина Човешки и Елфски пехотинци, скрити в един малък храсталак между замъка и езерото. Врагът им не би очаквал, числено по-слабата защита на замъка да изпрати отделен отряд. Велион и неговите пехотинци напуснаха замъка през един таен проход на север където те чакаха заповеди.

След като прочете писмото закачено към стрелата, Велион се запъти към езерото веднага. Те избегнаха врага, които се бе концентрирал предимно в портите на замъка. След като заобиколиха източната стена те проследиха брега на езерото следвайки инструкцийте на Лиона. Мъглата скриваше движенията на групата докато не пристигнаха на желаната дестинация.

Те се изправиха лице в лице с врага.

Джудже държеше една лантерна която бе покрита за да не се намокри от дъжда. В другата си ръка той държеше странно механично устройство, клатейки го и насочвайки го в посока на Голема.

Очите на Велион се срещнаха с тези на Джуджето. Джуджето отвърна на погледа на Елфът, и отвори очите си в изненада, но започна да се смее.

Гигантски Орк със свирепи стоманени нокти се появи иззад Джуджето, което бързо се обърна и се скри зад него. Лейтенанта на пехотинците също се появи, неговото тяло бе обгърнато от тежки доспехи, изписани с герба наподобяващ златна овца.

Велион погледна езерото което се ширеше зад Орка и въздъхна. Той бавно вдигна меча си.

Забележка: Голем (Golem) – Това е гигантски робот. Само джуджетата могат да създават такива. Използват се за разрушаване на стените на замаци. (Г<о>лем а не Гол<е>м).

Chapter 5: Harbingers of War – Lionna (2)

Im sorry that this chapter got delayed, but work had me pushed up against the wall. To make it up this chapter wont be separated into a few parts. Next chapter will be out in four days. This time i wont be late. Comments are welcome.

All words were forgotten in the empty thickness of battle. Sounds of rain and the clashing of weapons seemed remote and insipid. As soon as she saw that thing, Lionna felt a huge anvil drop from outside existence to land with the forgotten harshness of reality on her head. An enormous iron leviathan, towering over the castle walls, lumbered slovenly towards them. Soldiers protecting the castle fell into panicked chaos, disregarding their duties, only able to stare at the thing.

„Shoot! Shoot now! No need to aim at something that size!“

Someone managed to scream a command to the archers. Shocked into reality, Lionna gathered her wits and instinctively held up her spear.

„Maintain order!“ She yelled with all her might.

„Think about our comrades, those who fought and died against Antharas, never to return! Act in a manner befitting their sacrifice!“ With one foot on the parapet, she aimed her spear at the mechanical blight.

Her officers were first to respond, commanding soldiers to let loose with arrows and magic. However, the arrows bounced off the giant behemoth’s iron hull like mad flies. The mystics sent flaming balls of crimson that rode the hot moisture, only to leave faint scorch marks on their target.

The gray golem disregarded their combined resistance, treading heavily towards its destination. As it approached the moat, a crossbeam supporting the bridge creaked ominously. Suppressing her urge to scream, Lionna ordered her forces to continue their resistance.

Suddenly, the somnambulant automaton crashed into the castle walls with the full force of its brutish mass. Lionna staggered near the precipice, collapsing into someone who grabbed her tightly and brought her down safely on top of himself, breaking her fall.

Gathering her wits, she realized the person underneath her was sorcerer Dubian of the Ivory Tower. His robes were completely muddied from the rain and his wet hair stuck to his face.

Lionna stood up and returned to the parapet, forgetting to thank her supporter. The berserk machine slowly raised its huge arms to pummel the castle gates. Magic and arrows sent against the giant abated, leaving flames only on one arm, which soon extinguished.

Dejected, Lionna could spur her soldiers no further. Looking off in the distance with a languid gaze, she felt despair consume her entire body.

Dubian spoke.

„That golem was created by Dwarven blacksmiths of the Black Anvil Guild. Look at the mark on its shoulder – it represents the black anvil itself. But to move a body so large requires an extraordinary power source.“

Cutting short the lengthy explanation, Lionna replied sharply.

„What does it matter? That thing is going to raze the castle gates. We must find a way to stop it!“

At that moment, the entire castle shook fiercely, with a force much stronger than before. Many soldiers collapsed in their places and sorcerers fell like coins from the Ivory Tower. Lionna held the stone columns of the parapet with both of her hands, barely able to endure the onslaught. With every rise and fall of the golem’s huge arms, the thick boards that made up the castle walls were splintered and scattered all around.

Dubian called out while supporting his body against the wall of the lookout tower.

„The one controlling that thing must be a Dwarf of the Black Anvils. We must find him! If we can stop him, this golem will become nothing more than a lifeless iron heap!“

Lionna paid no heed to the arrows that flew in from the attacking camp. Pushing her upper body over the edge of the castle wall, she inspected the scene. Due to the fog of the lake, she could only see a world completely awash in a milky-white haze.

Another violent crash added to the sounds of destruction, resulting in visible cracks on the castle gates. Lionna blinked uncertainly, blinded temporarily by a sudden burst of light that came from the direction of the lake. She ran along the castle wall to determine the cause.

Dubian followed behind her, reciting spells that formed a magic column of circular light. A cat-like creature with unusually large eyes emerged, standing on two feet. The sorcerer uttered more commands and the creature leaped upon the parapet, put its paws to its forehead and gazed across the lake. After a short time, it approached the sorcerer and communicated mentally with its master.

„The Dwarf is at the lake.“

With that, Lionna sprang to action. „Bring me a swift horse!“

She hurried toward the stairway. „Fighting an opponent you cannot see is a futile endeavor. One must go directly to the source.“

„No, you cannot do that! It is too dangerous!“ The Elven oracle Luellin, who had not spoken until now, blocked Lionna’s path.

Lionna roughly pushed her aside and shouted,“Get out of my way!“

Luellin staggered slightly, but refused to allow Lionna to pass. She looked intently into her eyes and yelled in desperation, „My life, as well as that of everyone in this castle depends on you!“

Soldiers on the castle walls followed Lionna with their eyes, supporting Luellin’s pleas.

Ice-cold drops of rain stung her neck, shoulders and chest. As Lionna muttered to herself, an archer extended his hand and took a position.

„Bow!“

The archer handed his bow to Lionna. She walked quickly to the north end of the castle wall.

„Dubian. Pen and paper.“

The sorcerer and oracle followed behind. „Speak. I will write what you say.“

Lionna reached the north side of the castle wall and tied the completed letter to an arrow. She relied on memory to find a small thicket located northeast of the castle and pulled the bowstring. The arrow followed an arc as it disappeared into the fog.

A short time later, she looked in the direction the arrow had flown and headed again for the west side of the castle wall. She still had much to accomplish.

Vellion lead a few more than twenty Human and Elven foot soldiers, concealed in a small thicket between the castle and lake. The attackers would not have expected numerically inferior defensive forces to expend a separate unit. Vellion and the foot soldiers departed from the castle through a secret gate to the north, where they awaited further orders.

Having read the letter attached to the arrow, Vellion headed for the lake immediately. They avoided the attackers, which were concentrated mainly in front of the castle gate. Bypassing the eastern side of the castle walls, they traced the edge of the lake according to Lionna’s instructions. Fog concealed the group’s movements until they reached their destination.

They came face to face with the attackers.

A Dwarf held a lantern that was covered to protect it against the rain. In his other hand, he held a strange mechanical device, shaking and gesturing with it in the golem’s direction.

Vellion’s eyes met those of the Dwarf. The Dwarf looked back at the Elf, opened his eyes wide in surprise, but began to laugh.

A huge Orc with fierce claws of steel appeared from behind the Dwarf, which quickly turned and hid behind him. The head lieutenant of the foot soldiers also appeared, whose body was encased in heavy armor, emblazoned with the crest of a golden sheep.

Vellion looked at the lake that stretched behind the Orc and sighed. He slowly lifted his sword.

Note: Golem – Thats a giant robot. Only dwarfs can create them. They are used to destroy the castle walls.